Айзък Азимов: "Какво е интелигентността все пак? … Когато бях войник, изкарах 160 точки на един тест за пригодност, вместо обичайните 100. Никой в базата не беше виждал подобен резултат и за около два часа около мен се вдигна голям шум. В общ план не настъпиха никакви промени – на другия ден си бях общ работник в кухнята, най-високата длъжност, до която се издигнах в армията. През целия си живот съм отбелязвал подобни резултати, поради което се имам за високо интелигентен, а очаквам и другите да ме смятат за такъв. Макар че всъщност, не означават ли тези постижения, че просто ме бива да отговарям на въпросите на хората, които измислят тестовете и чиито интелектуални наклонности са близки до моите? Имам например един автомонтьор, който според мен не може да е изкарал повече от 80 точки. Винаги съм смятал за разбиращо се от само себе си, че от нас двамата по-интелигентният съм аз. Само че като се повреди нещо по колата ми, търча при него – гледам го трепетно как ѝ разглежда вътрешностите и чакам да се произнесе, сякаш е свещен оракул. И той винаги ми поправя колата. Ами да си представим, че моят монтьор състави въпросите на тест за интелигентност. Или пък ги състави някой дърводелец, или фермер – който и да е извън университетските среди. Всеки от тези тестове би ме охарактеризирал като пълен идиот. И то съвсем основателно. В един свят, където не бих могъл да използвам моята академична подготовка и уменията да си служа с езика, а се налага да правя нещо сложно и трудно с ръцете си, аз бих се провалил. Моята интелигентност следователно не е абсолютна, а е функция на обществото, в което живея, както и на факта, че една малка група от това общество си е присвоила правото да се произнася по въпросите за интелигентността. Да вземем пак моя автомонтьор. Той винаги се шегува като се видим. Веднъж си измъкна главата изпод колата и каза: „Докторе, един глухоням влязъл в една железария да си поиска гвоздеи. Сложил си двата пръста на тезгяха и показал с другата ръка, сякаш чука върху тях. Продавачът му донесъл чук. Той поклатил глава и посочил пръстите си. Продавачът донесъл пирони. Човекът ги взел и си отишъл. Следващият обаче, който влязъл в магазина, бил сляп. И искал да си купи ножица. Как мислиш ти, докторе, че си я поискал?“ Аз най-простодушно вдигнах дясната си ръка и изобразих с два пръста рязане на ножица. На което моят автомонтьор се изсмя язвително и каза: „Ех, ти, лапнишаран. Ами той просто му казал какво иска“. После прибави снизходително: „Цял ден пробвам клиентите с тая история“. „И хвана ли много?“ – попитах аз. „Само няколко. Ама знаех, че ти ще се хванеш.“ „Че защо?“ „Ами, защото, докторе, си дяволски образован. Знаех, че не може да си много умен.“ Имам неприятното чувство, че думите му не са лишени от основание.”